Досущ като един Дейвид Копърфийлд смятам, че хронологичния подход е винаги уместен, особено щом става въпрос за разказване на истории и аргументиране на редица действия, смятани от множество хора за ирационални. И за да се вмъкна по-лесно в клишето, може да се каже, че отглеждането на коса – здрава и дълга, безкрайно дълга, в съвременното динамично ежедневие, е не само действие ирационално, но предполага и наличнието на стабилна доза нърдоватост а.к.а. nerdness. В хубавия смисъл.
За мъка или не, не се числя към принцесите, които от ранно детство са притежавали буйни къдри, разпръснати по гърба, и не съм имала вниманието на по-голяма сестра, която да ми прави изчанчени прически. Имах само мама, с нейните 2 леви ръце (да са живи и здрави!) и няколко почти руси меки букли. Двете свински опашчици бяха неизменна част от живота ми години наред, докато в един ден не открих предимствата и недостатъците на това сама да боядисаш косата си. В резидаво. С блажна боя. За първия си учебен ден отидох със съвсем скъсена прическа, придружена от множество обръщения от типа „Ей, момченце!“. Неизменно опитът учи. Може би още тогава у мен се зароди желанието, а по-късно и устремеността, да имам коса. И колкото повече от нея, толкова по-добре. Сред съученичките ми имаше сериозна конкуренция – коси, неподвластни на ножицата, всякакви разновидности на „рибена кост“ и кордели по-големи главите им. Аз чаках да удари моя час.
По време на лятната ваканция 2/3 клас вече бях доволна от постигнатата дължина – малко под раменете. Стоях часове наред пред огледалото, решех се, правех си опашки (единствената прическа на която бях способна) – 3, 5, 8, после ги развалях и ги правех пак. Радвах се на златните кичури и се чувствах принцеса. Да, в действителност принцеса! После се преобличах и повтарях процедурата, докато си представях как сядам на трона си (надуваем, но в мечтите ми беше от слонова кост) и под действие на магия не помръдвам от там 10 години; когато се събуждам косата ми е пораснала до петите и е дори по-златна и мека. Мама започна да ми прави плитки, дори на няколко пъти „намазах“ заветната рибена кост. О, блаженство!
Но необузданите дни на радост не траяха дълго, защото… хванах въшки. Нашите разбраха, което беше последвано от няколкочасова драма: въпроси от типа с кого съм си играла, те нали са ми казвали да не си играя с това дете, вайкане от страна на мама, аз рева като магаре, защото усещам накъде отиват нещата, а баща ми стоически в този момент взема инициативата – в случая ножицата, и… – край! Но всъщност не това е края, защото баба ми ли, кой ли, в ключовия момент дава идеята „А, ми то тъй или иначе ще е късичко, мини със един бръснач отгоре да му се сгъсти косицата на детето“. Край.
Е, косицата ми не бих казала, че се сгъсти особено. Но затова пък загуби завинаги русия си оттенък. Това, което поникна в последствие на главата ми беше нечия чужда коса. Косата на някоя умна брюнетка, с която не успяхме да установим приятелски отношения още дълги години. За това време се научих да не обръщам внимание на косата си, бях подстригана късо, на черта, не ползвах гребен, дори не знам как съм изглеждала тогава. По едно време в този период мисля, че имах и бретон, който винаги стърчеше неуместно. Е, той израсна, отидох в гимназията, нови приятели, нови интереси..и съвсем забравих косата.
Това, което ми припомни старите въжделения се оказа не бляскавата коса на съученичка (въпреки, че и Руми и Мила по това време имаха с какво да се похвалят), а книга. Като свое извиниение ще кажа само, че бях доста впечатлитен тийн. (Имах и един период ала Тринити от Матрицата, но това все едно не съм го споменала). Книгата беше дълга фентъзи поредица, в която една от главните групи действащи лица са морещиците – убийци, облечени в червена кожа и дълга сплетена коса, полюшваща се зад гърба им. Страстта ми беше възродена, посещенията при фризьора окончателно прекратени, закупени бяха количества хининов шампоан и целта беше една и ясна – колкото се може по-дълга. Най-добрата ми приятелка се оказа и първа моя съмишленичка в това дело и двете заедно отглеждахме косите си. Рутината включваше задължително хининовия шампоан. Това беше и времето, когато се научих да ползвам балсам след измиване. Веднъж в седмицата правехме маски с яйце, мед и зехтин, хумата редовно влизаше в употреба, изплакване с копривена вода. Скоро открихме и маската с плацента, която даваше невероятни резултати. Бяха златни 2 години – косата ми беше обемна и блестяща, още не знаех какво е това цъфтеж, дължината ми беше до средата на раменете – колкото никога преди!
На третата година започнаха постепенно да се проявяват ефектите от тоталната липса на подстрижка – косата ми вече беше до лактите, но отдавна беше загубила формата си. Слоевете, които бях имала в началото бяха нелепо прораснали, загубила бях обем за сметка на дължината, до крайчета не достигаше достатъчно себум, бяха сухи, започнали да цъфтят. В свободно състояние не беше красивата гледка, която бях свикнала да виждам, затова я носех в плитка, но това не променяше много нещата – заради неравната дължина все нещо се измъкваше и стърчеше. Може да не бях Медуза, но със сигурност имаше нещо Горгонско в изгледа ми от това време. Не се реших на сериозни мерки още дълго време, макар искрено да мразех косата си на моменти.
На 18 я отрязах сама и без никаква жал. Последната надежда, че от нея може да излезе нещо хубаво се беше изпарила и отново навлязох в царството на късокоските. Спомням си мигът на лекота, в които режех кичурите около лицето си и се чувствах свободна от годините непродуктивно старание. А косата ми стана отново обемна и жива. Опитвах се да не съжалявам, особено когато засечах по коридорите на училище „Плиткавата“ – единственото момиче с плитка до дупето, което познавах по това време (най-чистосърдечно си ѝ завиждах).
Заминавайки за София започнах да полагам все по-спорадични грижи за косата си. Подстригвах я сама – не успях да се доверя на фризьорската класа. А после престанах да я подстригвам, докарах я до под раменете и спрях с радикалните промени. Впоследствие на няколко пъти израсна до лактите, скъсявах я, правих ѝ слоеве (в салон), асиметрични неща, филиране…
След 7 години гадаене дали я искам средна дължина или супер дълга, състоянието ѝ е следното: най-дългите ми слоеве са малко под лактите, най-късите – до раменете, на места се къса при ресане (заради слоевете), но като цяло изглежда доста по-добре от Горгонския ми период. У мен се налага мнението, че дългата и красива коса е постижима, стига грижите при отглеждането й да бъдат прехвърлени от графа „ирационални“ в тази „рационални“. А тя включва – пазене, подхранване, подстригване. Именно на нея е посветен този блог. (Блогът всъщност е посветен на взаимодействието между моята коса и графа „рационални“, ама това може и да не го казвам гласно сега 😉
Medusa Gorgona 